Държавен музикален и балетен център е обединение на Национален Музикален Театър „Ст. Македонски“ и Балет „Арабеск“.

Оперетата в България е вече на над 90 години! Библейската възраст обаче, ни най-малко не е променила привлекателната външност и чаровно-закачливата й усмивка. Най-вероятно защото на Веселата муза генетично й е заложено да не приема света насериозно и по тази причина щастливо се е разминавала с Хамлетовата дилема да бъде или да не бъде. От друга страна, превратностите на сценичния живот у нас през всичките тези години явно са отстъпвали пред европейската шикозност, авантюристичния й дух и… липсата на вродено целомъдрие. Две са историческите дати, увековечили появата й като основополагащ професионално-сценичен опит от края на Първата световна война.

В мразовитата вечер на 10 февруари 1918, в някогашния столичен кинотеатър „Одеон”, Веселата муза за първи път прекрачва патриархалните норми на общественото ни благоприличие с представлението на „Маркиз Бонели” от берлинчанина Рудолф Делингер.

Десет месеца по-късно, на 5 декември 1918, тържествено вдига завеса новопостроеният (макар и дъсчен) храм на Веселата муза – Свободен театър1, с нашумялата през войната виенска оперета „Царицата на чардаша”. След „Царицата на чардаша”, до края на първия театрален сезон, се поставя още четири оперети на гребена на европейската вълна: “Есенни маневри” от Калман, “Розата на Стамбул” от Лео Фал, “Граф фон Люксембург” от Лехар и “Кралицата на киното” от Жан Жилбер, приживе донесли световна слава на своите автори. И тази актуална за времето ориентация се превръща във водеща репертоарна стратегия не само за Свободен театър, но и за основаните след него достатъчно представителни оперетни театри: „Ренесанс”, Кооперативен театър, „Одеон” и Художествен оперетен театър, формирали представата за българския оперетен театър в златния му период – между двете световни войни. Независимо че не е подкрепян от държавата, той не само успява да се наложи в театралния ни живот, но дръзва да се съизмери и с най-прочутите за времето оперетни театри на Европа. Решаващ в този смисъл е колкото историческият му шанс, че с появата си улучва върховия момент на т.нар. нововиенски оперетен стил, толкова и фактът, че най-нашумелите постановки на европейските оперетни столици (Виена, Будапеща, Париж, Лондон, Берлин) веднага се пренасят и на българска сцена. И не случайно в началото на 30-те години, българският оперетен театър (след триумфалните гастроли на Кооперативен театър в Турция и Югославия) е признат за най-престижния популярножанров театър на Балканите.

Първото звездно поколение на оперетната ни сцена влиза в историята на жанра с имената на: Мими Балканска, Вяра Сълплиева, Ангел Сладкаров, Асен Русков, Иван Цачев, Симеон Симеонов, Иван Станев, Петко Ников, Никола Попов, Матьо Македонски, Иван Радев, Генчо Марков, Тинка Краева, Коста Армянов, Невена Дочева, Битуш Давидов, Банчо Банчевски, Елисавета Рускова, Иванка Сладкарова, Надя Ножарова, Коста Райнов, Виолета Симеонова, Милен Паунов, Рина Пенчева, Илия Йосиф, Анета Цанкова, Стоян Коларов, Надя Шаркова, Милена Баръмова, Стефан Анастасов, Коста Наумов, Любен Герасимов, Лидия Станева, Катя Димова, Иван Чаракчиев… Но емблематични за оперетното ни изкуство, с двете му характерни лица – лиричното и комичното, несъмнено остават имената на легендарните звезди: Мими Балканска и Асен Русков.

Независимо от общественото признание и изградените театрални традиции, в навечерието на трийстия си рожден ден Веселата муза е сюрпризирана от сериозно сътресение – промяната на статута й. С Указ на Отечественофронтовското правителство (1947) е одържавен последният частен оперетен театър в столицата и е преименуван в Народна оперета, а през лятото на 1948, с нов Указ и по съветски модел е създаден Държавният музикален театър, който единствен получава правото да я представлява.
Двайсет български премиери полагат основите и на националния жанров репертоар, макар че най-добрите творчески сполуки от пердишното десетилетие: “Деляна” и “Айка” от Парашкев Хаджиев, “Младостта на Маестрото” от Виктор Райчев, “Българи от старо време” от Асен Карастоянов и “Време за любов” от Димитър Вълчев, в действителност следват класическия еталон на официално отричаната нововиенска оперета. Същевременно, присъщият за времето бунтарски дух довежда до стилистичното откритие на 60-те години – мюзикълът. С необичайно дръзкия си музикалносценичен език, постановките на режисьора Светозар Донев: “Бел’ами” от Кройдер (диригент Виктор Райчев, 1963) „Момичето, което обичах” от Жул Леви (1963), “Моята прекрасна лейди” от Лоу (диригент Жул Леви, 1965) и “Целуни ме, Кейт!” от Портър (диригент Росица Баталова, 1967), предизвикват дългоочаквания пробив в репертоарната стилистика на театъра. Територията на Държавния музикален тетър през следващото десетилетие е чувствително застрашена от повече или по-малко достолепни роднини (комична опера, музикална комедия, музикална драма, комичен балет, музикална приказка…) и най-вече от напористия й американски братовчед. Настъплението започва с премиери на български мюзикъли, които определено имат своя физиономия: “Дванайсета нощ” от Д. Вълчев (1970), “Светът е малък”от Ж. Леви (1970), “Службогонци” (1972) и “Сирано дьо Бержерак” (1974) от П. Хаджиев, “Двубой” от Д. Вълчев (1977), за да завърши с класическите бродуейски хитове: “Човекът от Ла Манча” (1973) и “Случка в Уест Сайд” (1975) – в първите нестандартни за оперетната ни сцена постановки на Леон Даниел и “Оклахома” (режисьор Владимир Дановски, 1979).

80-те години обаче реабилитират престижа на класическата оперета с бляскава поредица от непоставяни заглавия („Перикола”, „Розовото домино”, „Бал в Савоя”, „Андалусия”, „Фрау Луна”, „Влюбеният братовчед”, „Фраскита”, „Баядерка”, „Прекрасната Галатея”, „Целомъдрената Сузана”, „Две сърца в ¾ такт”, „Гаспароне”). Но паралелно с оперетите, достойно дефилират и премиерните постановки на американски и европейски мюзикъли: „Кабаре” от Кендър (режисьор Никола Петков, диригент Любомир Денев, 1982), “Магьосникът от Оз” от Арлън (режисьор Йоахим Франке, диригенти Жул Леви-Любомир Денев, 1983), първият български рок-мюзикъл ”Утре в десет” от Любомир Денев (режисьор Андрей Аврамов, диригент Йонко Татаров, 1983), “Моят приятел Бъмбъри” от Начински (режисьор Никола Петков, диригент Димитър Карагьозов, 1984), “Монте Кристо” от Льогран (режисьор Андрей Калудов, диригент Христо Иванов, 1987).

В статута си на национален театър от началото на новия ХХІ век, със значително подмладената си артистична трупа и новия тип звезди, Музикалният театър днес несъмнено изживява уникалността си като поддържа златния фонд от заглавия на класическата оперета: „Хубавата Елена”, „Прилепът”, „Цигански барон”, „Една нощ във Венеция”, „Виенска кръв”, „Веселата вдовица”, „Граф фон Люксембург”, „Циганска любов” „Царицата на чардаша”, „Графиня Марица”, „Херцогинята от Чикаго”, „Баядерка”, както и с непоставяни у нас европейски мюзикълни хитове – „Йосиф и фантастичната му пъстра дреха” (2000), „Исус Христос Суперзвезда” (2002), „Евита” (2005) от Уебър и „Мис Сайгон” (2007) от Шонберг

Балет “Арабеск”, създаден през 1967 г., е единствената авторитетно наложила се трупа в България за осъществяване на съвременни постановки, базирани на неконвенционалните тенденции в съвременния танц. От 2000 г. директор на трупата е хореографът Боряна Сечанова.
В репертоара си “Арабеск” има над 100 постановки. Методът на отворена сцена дава възможност хореографи от България и от цял свят да осъществяват свои спектакли, различни по стил и различни по отношение на използваните съвременни танцови техники.
Трупата танцува както любимите на българската публика “Болеро” и “Нестинарка” на незабравимата Маргарита Арнаудова, създадени в началото на седемдесетте години, така и най-новите постановки на талантливите български хореографи Маргарита Градечлиева, Мила Искренова, Олеся Пантикина и др.
Сред успешните съвместни проекти през последните пет години са българо-френският “Кой казва “Кой?” – хореография: Християн Бакалов, българо-английските “Паралелни светове” – съвместен проект с “Рандъм Данс Къмпани” – и “Аеон” – хореография: Уейн МакГрегър, “Двойнственост” и “Видимо и невидимо” – хореография Лиз Лий; българо-американският “Пулсации” – хореография: Роджър Джефри. Съвместно с театър “София” Балет “Арабеск” реализира и един от най-известните и обичани американски мюзикъли “Коса” – режисьор Борис Панкин и хореография Боряна Сечанова,. Световната премиера на сценичният вариант на филмовата продукция “Ах, този джаз” – съвместно с Народен театър “Иван Вазов” под режисурата на Борис Панкин и с хореографията на Боряна Сечанова – е планирана за 13 октомври 2006 г.
През своите близо четиридесет години на съществуване балет “Арабеск” е гостувал в десетки страни на петте континента по света, участвал е в международни продукции (“Хофманови разкази”, “Летящият холандец”, “Самсон и Далила”, “Кармен”, “Проклятието на Фауст” и др. а оперния фестивал в Брегенц в периода 1987 – 1992 г. и през 2001 г в суперпродукцията на операта “Аида” на стадиона ШАЛКЕ-04 в Гелзенкирхен, Германия и СТАД ДЬО ФРАНСЕ – Париж, Франция) и танцови фестивали: “Танц и отвъд” – Детройт, Фестивал на Дунавските градове – Австрия, Международен театрален университет “Екофест”, “Жени творци на две морета” към ЮНЕСКО – Солун, “Евро данс”98” – Яш, Румъния, Солунски фестивал “Димитрия”, “Монмартр в Европа”, Париж, Франция, 2002, “Балетен фестивал – Истанбул”, Турция – 2002, 2003, “Европалия – 2002”, Брюксел, Белгия, “I Балкански панаир на сценичните изкуства” – Солун, Гърция, 2005.
“Арабеск” е гостувал в Австрия, Германия, Гърция, Зимбабве, Индия, Индонезия, Италия, Кипър, Полша, Русия, САЩ, Сингапур, Турция, Унгария, Филипините, Финландия, Франция, Чехия, Швейцария, Швеция, Югославия, Румъния, Испания, Белгия.
С един от най-успешните свои спектакли – “Carmina Burana” (премиера – 23 октомври 2005) – балет “Арабеск” показва своя оригинален и майсторски стил по време на турнето си в Съединените американски щати през ноември 2005 г. и януари 2006 г.