„Тази пиеса е посветена на всеки в Бронкс, който ме е ударил или целунал, и на всеки, когото аз съм ударил или целунал.“ – Джон Патрик Шанли.
Джон Патрик Шанли е носител на Оскар за филма „Лунатици“ с Шер и Никълъс Кейдж и с награди Пулицър и Тони за пиесата „Съмнение“.
Действието в пиесата „Дани и дълбокото синьо море: танц на апашите“ се развива в един от най – опсаните квартали на Ню Йорк – Бронкс. Главните герои са момче и момиче, които са отхвърлени от обществото. Животът минава покрай тях, не искат никого и нищо, избягват да говорят, страдат, ранени и счупени от тежкото си минало, те вече са стигнали до ръба на „дълбокото синьо море“. Срещат се случайно в един бар и това ги кара да разберат какво се крие под тяхното съществуване. Танцът на апашите – La Danse Apache е стихиен танц за двама, в който се редуват сцени на насилие, нежност, страх и желание за любов. Историята на двамата герои е необикновенна, шеметна, разтърсваща и изключително различна от традиционните любовни истории.
Ню Йорк Таймс определя взаимоотношенията на героите в тази история като „кикбоксово па де дьо”: “Пиесата е като да седиш до ринга и да гледаш мач на живот и смърт, който завършва с нежна прегръдка.“
„Основната тема, която ще изследваме, са причините, поради които се превръщаме в маргинали. Стигайки до дъното, давайки си шанс всеки ден за новия ден. Съвременният човек е затворен в резерват. Свободата ни е взета. Да, като че ли ние решаваме и се разполагаме с животите си, но реално не е така. От прекалено много неща сме зависими. Включително и нематериални като минало, бъдеще и настояща среда. Средата ни определя. Добре, а къде е отговорът тогава? Кой отговор? Да стоим безмълвни или да крещим? Понякога на глас, понякога вътре в нас. Изходът – бунт , разпад, депресия, алкохолен делириум. А може би има спасение, някъде в „Дълбокото синьо море.“
Ованес Торосян
„Те толкова са свикнали да са сами, че им е все по-трудно да намерят място за някой друг в живота си“
Каталин Старейшинска
„В същината на това представление е една проста история, крайна, но не злободневна, нещо емоционално, смешно, но направено с въображение.“
Георги Гоцин