На Балканите винаги нещо се случва – със затихването на една революция се завихря нова. Хаосът е ежедневие за нас. Забравени сме някъде там, на ръба на Европа, сякаш сме мъртви за нея. Тук или сме „хванати от гората“, или „хващаме гората“, неспирно гонещи нещо или някого, бутащи някакъв товар, без посока, живеещи ден за ден, без да мислим за далечното бъдеще – затова и останалата Европа ни е забравила, отписала. Държейки се един за друг, в някакъв странен хват, дали за да прережем гърлата си или за да се целунем, правим по няколко стъпки, въртейки се на всички страни, оглеждани отвсякъде, одумвани от гледащите ни. Това е нашият много изкривен валс, за който сме чували, че прилича на някакъв друг, някъде другаде. Подивели сме от толкова много въртене. Но ни има. И тук се влюбваме, и тук се смеем, и тук мечтаем. Балканът не е мъртъв. Не е мъртва паметта. И инатът ни не е мъртъв. Не е мъртва и омразата. Но и надеждата ни не е мъртва. И любовта. И идеите. И хората…