„До всички мъже в този град. Млада наследница, напълно с ума си и с ясно съзнание, никога никого не обичала, нито майка си, нито баща си, нито котката си, търси мъж, който да успее да я заинтересува, развълнува и прелъсти. В посочения ред. Срещу значително възнаграждание.”

Тази предизвикателна обява е разлепена по стълбовете на голям град със стъклени небостъргачи. В един от тях, на трийсет и третия етаж, очаква своя принц героинята на Карол Фрешет – Беатрис. Тя има дълги коси, които се стелят на вълни и стигат почти до под кръста, също като средновековна принцеса… Така започва една съвременна приказка за двама самотници, които са възприели жестоките правила на големия град, където всеки е сложил своята броня, за да го защити от пошлостта, агресията, лъжата…

Търсят истината за себе си и за другия и като че ли това вече е невъзможно. Има ли истина? Каква е тя? Можем ли да застанем голи пред огледалото на другия? Приказката има ли добър край? Или краят е предизвестен? А може би е просто знак за ново начало? Пътуват Жан (Иван Радоев) и Беатрис (Елена Петрова), един към друг и това Пътуване минава през толкова измислици, илюзии, лъжи, фантазии, че на финала героите се питат: за какво беше всичко това?

То е толкова странно и търсят в гърдите си онзи огън и се питат откъде се е взел. От сърцето? От мозъка? Изглежда им като филм, който са гледали много отдавна. В паметта им са останали някакви сцени, някакви яростни схватки, но вече не си спомнят защо са се карали героите. Защо тя го заключи? А той защо искаше да я удари? Забравили са. Пият кафе и мълчат. Той поставя ръката си върху нейната и така е всяка сутрин до….

Приказката за съвременната принцеса, която никога не е обичала, има своя край. И той е изпълнен… със Светлина!

Бойко Илиев