„…В главата ми се върти постоянно сюжетът на една драма, който не ми дава мира. Действието се развива в един голям чифлик, под сянката на стари дъбове и лъчите на късно лято. Чувствувам да ме заобикаля едва трептящата атмосфера на тоя живот, в който всичко е спокойно като повърхността на застояла вода. Внезапно, след повече от двадесет години, в тая вода пада един камък и разтърсва гладката повърхност, за да се види целия процес на отровно гниене, който се е извършвал в дълбочините. После отново повърхността се успокоява и само малки мехурчета от нея издават процеси на вътрешно разложение…“
Пейо Яворов,
София, 2 май 1908 г.

Нашето представление поставя своя фокус върху премълчаното – катализатор на „отровното гниене“ на живота – и прави опит да проследи как стаената, забравена, потулена истина бавно и незабелязано пропуква своя път през времето. Как понасяме раздялата с илюзиите, които сами сме изграждали и утвърждавали като неотменна реалност? Как се изправяме срещу собствения си провал и какви излизаме след тази среща?