Пишейки преди 30 години трагедията „Тайната вечеря на Дякона Левски“, покой не ми даваше един въпрос, не ми дава покой и днес: защо този човек, когото сега всички смятаме за велик и за светец, в когото сега всички се кълнем – защо тогава, приживе, е бил изоставен (да не кажа предаден) почти от всички? Защо повечето негови сподвижници свидетелстват против него в турския съд? Само от страх ли?

Във възрожденската ни иконография Каравелов е умният, Ботев е геният, Левски е храбрият. Според мен, най-умен е Левски. Със своите идеи той изпреварва времето си поне с един век и разминаването му с неговите съвременници е било неизбежно.

Никой друг, освен Левски, не се опитвал да надникне отвъд свободата. Как ще се освободим – с чети ли, без чети ли, или с комитети, чрез просвета или с оръжие, сами ли или с чужда помощ? – това бил спорът. Тук, впрочем, било първото разминаване – за разлика от всички други, Левски е вярвал, че ние трябва сами да се освободим „с една обща революция“. Всички други – и Раковски, и Каравелов, и Общия, и Бенковски, и Стамболов, и Ботев дори – ако трябва да си говорим честно, са гледали на четите и на легиите, на бунтовете и на въстанията само като на повод да се предизвика намесата на великите сили („да се вдигне пушилка“, „да се отвори рана“), за да ни освободят, както, впрочем, бе освободена България… А какво ще бъде след като се освободим, каква ще бъде свободната наша България – за това никой не мислел, или поне не говорел.

Народе????

С четири въпросителни.

Почуда ли е това?

Изненада ли?

Недоумение?

Или ужас?

Или е питал нещо народа?

Какво го е питал?

Тези въпросителни ще продължат да скърцат в нощта на нашите съвести като бесилки.

Кой ще отговори?